КАКВО Е ЗА МЕН СЕЛО ЧЕРГАНОВО И КАЗАНЛЪК

Така се случи, че любимата ми братовчедка Мичето и мъжът й Панайот ме помолиха да напиша нещо за нашето общо детство, ти можеш, казаха ми те. Колко е трудно. Не защото нямам думи за спомените, а защото това с думи не се описва. Описва се със сърцето. И все пак ще опитам..
Черганово, това за нас е пътнишкият влак от централна гара София, който чакахме цяла година. Вечерта, преди да заминем с брат ми си мислехме, че не ще можем да заспим от желание да сме вече пристигнали. Купето с непознатите, които казваха винаги, каква нежна и млада майка, а такива пораснали деца. Искрите от черния локомотив, които ни влизаха винаги в очите, търкахме ги с шепи и отново главите ни бяха навън. А всяка гара, макар и малка я записвахме, защото ни приближаваше до нашето лято, изпълнено с такива важни събития.
Всичко бе отрано премислено и преживяно, и макар че не се случваше така, както си го мечтаехме, бе още по-хубаво.
Аз бях момчето от Голямото село - с топката. Тази кожена топка, която събираше децата дори и от крайната махала, в центъра, пред чешмата на голямата зелена поляна. Защото бе една за всички, топка с надуваем плондир, груба и тежка, но пък така кротка в краката ми, бях най-добрият. И затова всички деца ме обичаха. А когато се затичвах, вихърът покрай мен изоставаше и не можеше да ме стигне. Краката ми бяха леки, силата в гърдите ми никога не стихваше, исках още и още. Нямаше кой да ме надбяга, летях с добротата си , обичах всички.
Брат ми беше друг. Сдържан, моите емоции му бяха чужди. На прегръдките ми отвръщаше с досада. Но аз знаех, че държи на мен и това ми стигаше. Все още малки бяхме, заедно скочихме върху едно пораснало момче, което ни дразнеше. Бяхме заедно и това ме правеше уверен и силен. После той с книгите си, аз с топката , събирахме се когато ни водеше някъде далеч, сякаш винаги е бил там и знае какво ни очаква. Беше лидер, сам , но винаги уверен в решенията си.
Съботите чакахме с нетърпение. Тогава с прашния рейс на площада, до църквата посре щахме братовчедките си. Бяха толкова красиви и модерни, понякога исках да съм винаги с тях. Как е любовта, ни питаха те, сякаш нашите момчешки тела бяха готови за това. Малко се плашех от тези въпроси, не закъснявам ли вече, дали ме харесват момичетата. Та аз съм хубав, защо не ми се случват такива неща? И как ни гледат с превъзходството на своите две , три години в повече, та това е много време, на тях всичко им е ясно.
Най много обичахме да ходим в Казанлък. Оставахме там за десетина и повече дни, измити от селския прах, докарани с чистите дрехи и леките сандали, излизайки надвечер по “движението” , люпейки семки. Винаги имаше познати момичета покрай нас, чувствах как ми се стяга дъха от тяхното присъствие. А лятното кино изгледано и на изхода с желанието да си вече голям, да можеш всичко, без да знаеш какво е то…И летния двор с неузрелите кайсии, но нали сега трябва да бъдат откъснати, сега сме заедно и го искаме, защото ни е забранено. Тъмно е, няма кой да ни види и утре е толкова далеч…
Играехме в театър. Бяхме сами всичко, режисьори , артисти, реквизитори, дори късахме билетчета и то срещу левчета, та лятното кино е така близко и филмът красив и вълнуващ. Публика разбира се ,че имаше и то най вярната и обичаща ни- нашите родители.
Я как са го измислили децата, та кога толкова са порастнали. Помните ли “ Хитър Петър”? Естествено, че брат ми в главната роля, хем хитър, че и на всичкото отгоре и Петър.
А баба Марийка, ролята си идваше с името. Малката Цеца не е вече толкова малка, повече красива , за да е за тази нейна роля, но тя ще се справи, каквато е кокетна няма да й е никак трудно. Накрая аз, кръглия в лице като питка Настрадин Ходжа, вечно засмян и оставящ се да го излъжат. Просто щом така им харесва, нека да им доставя удоволствие, да се радват, аз си имам вятъра, с него ще си меря силата.
И така лятото си отиваше. Ние вече бяхме пораснали, видимо не, но го чувствахме. Резките на селския праг ще чакат и ще ни кажат другото лято, че още растем. Гуменките са вече скъсани, раните по колената заздравели, топката охлузена, но жива и колко приятели покрай нея. Букетът с цъфналите хризантеми, носещ за малко това лятно щастие, кратките сълзи на майка ни, свареното пиле с поръсения червен пипер и завито със синя кърпа от баба ни, за да пази топлината до София. И така до следващата година.
А топлината на спомените? На нея нищо не й трябва, тя не изтива и е в нас завинаги.

ОБРОЗ, СЕЛО ДОЛНИ ЛОЗЕН И ПЛОВДИВЧАНКИТЕ

В началото на 74 с моя колега от ВИСИ и приятел Графа бяхме на театър в Сатиричния. Не си спомням какво сме гледали, с него често ходихме на “ търси се”. В антракта към мен се приближи Соня , какво правиш Любо, искаш ли да дойдеш в нашата организация - липсват ни мъже. Соня следваше медицина. Познавахме се от малки, тя е от Казанлък, моя род си е от там. Живееше в къща с братовчетките ми. Заедно късахме зелени кайсии от двора вечер , всяко лято бяхме с брат ми при тях на гости. И така аз , Графа и Митко Влаев станахме дейци на студентското червено - кръстко движение. До лятото организирахме едно честване на организацията, това беше. Но през лятото трябваше да се обучаваме петнадесет дни на лагер в Долни Лозен . Щеше да ни се зачете като лятна бригада, какво по- хубаво от това.
След сесията дойде време за море, беше рано за Червения кръст. Тогава Влаев ни каза, в Обзор са мои хора, служил съм там, бях шофьор на едно поделение. Готвачката към стола е печена, ще ни намери квартира, няма проблеми.
След нощния влак София - Бургас и някакъв рейс бяхме в Обзор. Готвачката бе на лице, но квартири липсваха. Няма да ви оставя на пътя, ще ви настаня при нас и ни даде малка стая, леглото бе две пружини една до друга, по средата преградени с метални пръчки. И на това бяхме доволни. Но имаше едно неудобство, този в средата лежеше на пръчките. Бяхме десет дни, падаше ни се по три дни всеки върху пръчка. Не е толкова зле, един ден обаче остава свободен, кой я яхваше за последно не си спомням. И тогава това наше въртене ме накара да кажа, повече никога не искам да идвам на море в Оброз. Много смешно ни прозвуча, така си го наричахме градчето цяла година , а и след това.
За Оброз какво да кажа, това лято минах оттам. Къде са онези години, станало е градче чудо. А тогава освен с най-студената бира и с най - студеното море не мога да го запомня с друго. А по нашето море съм ходил доста.
В Долни Лозен пристигнахме с два дни закъснение. Защо - не си спомням, казах им - няма страшно, нали Соня е наш човек. През тези две седмици ние бяхме най- щастливите хора на света. Спахме всеки на легло само тримата във войнишка палатка за дванадесет души, голям кеф. Сутрин след закуска бяхме на курсове до обяд.
След обяд самообучение. ” Нашето“ бе по спортен бридж и барбут. А вечер задължително след вечеря в капанчето отсреща, откриваше се чудна гледка към Стара планина и Софийското поле. До късна вечер лятото ни галеше със своите звуци, всички бяхме на 20-22 години, животът бе хубав.
Тримата от София , шестимата от Пловдив. Веднага се обединихме, дори това стана още преди да пристигнем първия ден в лагера. Пловдивчаните бяха слезли до града, на началната спирка видяхме готини мацки с един сериозен и по- голям от нас вече мъж, всички с тениски, на които пишеше Здраве и Бодрост, а в средата червен кръст. Това са нашите хора, казахме ние и двете седмици бяхме непрекъснато заедно.
Най – големият Симеон бе женен, после Коцето със приятелката си Стефка.
Оставаха свободните Дария, Величка и Илиана. Още първия ден си ги разпределихме. Нямахме никакви разногласия. За Графа като най- красиво момче бе най-красивата Дария. За Влаев като по- едър, това мъжко момиче Илиана. Аз си падах по Вили, много не говореше, но и не цепеше басма никому.
Те си знаеха за нашето решение, нямаха нищо против. През цялото време, около година след това си останахме само приятели, това бе чудесното. Имам няколко снимки от тогава, аз със вефа, по цели нощи слушахме радио Лаксемберг.
Есента бяхме на Пловдивския панаир, после се случихме на тридесет километра едни от други на есенната бригада. Когато една вечер момичетата цъфнаха с тениските здраве и бодрост в нашата столова направиха голям фурор. Бяха дошли на автостоп.
После ние ги изпратихме до Първомай мисля , че беше. Не можеше да ги оставим в тъмното сами да се прибират. После пък ние обратно на сутринта, не легнахме цяла нощ. Дори бяхме взели разрешение от коменданта на лагера, че можеше ли да откаже на такива момичета.
На другата година пак бяхме на Долни Лозен. Малко се поизложихме, защото като стари кучета не ходихме и на утрешните занятия. Отново бе славно, за нашата компания всички от лагера знаеха, бяхме на почит. Но пловдивчанките и двете момчета ги нямаше. Не , не беше същото.

ИСТОРИЯТА НА ДВЕ СНИМКИ ИЛИ КАК ОТКРИХ ИРАКЛИ

В памет на Митко Влаев и Графа
Годината 77, която завършихме строително инженерство с двама приятели заминахме да отдъхнем от проекти и чертежи на морето. Знаете ли къде е Иракли, ни попита майката на единия, която ни намери карти към Ленински районен съвет - на бунгало с три легла. Какво повече ни трябваше?
Иракли, за пръв път го чувахме това място, там имаше една гора, един пионерски лагер и 5-6 бунгала. И морето.
Десет дни бяхме на много еднообразен режим. До обяд плуване и плаж, след обяд мента и плаж, вечер бира и пресен сафрид от морето, където излизахме само за емоцията, имаше кой да я лови рибата. И това в пълна изолация от света. Само за храна се засичахме в пионерския лагер с мальоците и ръководителите им. Бяхме дори поканени на лагерния им огън. Единият от нас /не аз / бе хубавец и отнесе доста искрящи погледи от някои пораснали вече пионерки. От тези дни имам една снимка, тримата на плажа, млади и безгрижни.
Но явно това отшелничество не ни е било съвсем достатъчно, защото след месец заминахме пак на море в Созопол, но с момичетата, за които есента се оженихме. А това е друга история.
Сега тези двама приятели ги няма, единият остана на 42 , другият преди около година си отиде. Аз, който се определям като неподреден в амбициите си, подвластен на емоцията, а пък същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време съм тук, а тях вече ги няма. Понякога ми липсват.
Та след морето минах през Казанлък, имам много роднини там. Вървях си по пътя и изведнъж без да разбера как и защо влязох в едно фотоателие. Сигурно съм искал да се запечата на лицето ми това спряло откъм действие време, едновременно сладко и в дълбочина леко тревожно с идващата неизвестност на бъдещето.
И защото такива мигове като Иракли са толкова редки, затова си ги спомняме с голямо удоволствие и малко тъга.

АВТОСТОПЪТ ПРЕЗ 70-те

На випуск 1970 от Осма гимназия София

Първият ми стоп бе със Георги Ванев. Беше начало на лято 69, току що привършили даскала. В “Правото” до попа се сблъсках с Ванев, бегло се знаехме. Тръгвам за Пловдив, няма с кой. Бях спонтанен , както винаги и след час бяхме на Ботевградското шосе. Георги бе опитен в стопа. Ръката му показваше уверено посоката, пръстите на ръката сочеха, че можем да пътуваме двама, а може и по един. Обикновено я свиваше в лакътя, щом колитe профучаваха покрай нас. Благословията му съм я забравил, доста цветуща беше.
Георги Ванев бе интересно момче. Каза ми, докато висяхме на шосето две-три свои стихотворения, бяха доста добри. Той ходеше с Антоанета Олева от техния клас. Осма гимназия имаше безброй паралелки, май до “Л” . Олева бе много балансирано момиче, живееше около площад ”Йорданка Николова”. Там тогава тръгваше малкото трамвайче за Семинарията. Веднъж се връщахме заедно от училище за в къщи. Изпратих я до тях, после до хотел “Хемус“ не ми бе далеч. “Милин камък“ бе улица бижу тогава. Ти нали ходиш с едно много нежно момиче с кафяви очи от “И “ клас , ме попита тя. Как го е разбрала в голямата тарапана от ученици, изненада ме с наблюдателността си.
Есента бяхме заформили една компания, съвсем случайно. Момичетата бяха от нейния клас. Тя, Анна-Жени, моят приятел Хари си падаше по нея, стърчеше една глава над него, бяха голяма двойка. Бяха и двете хубавици на гимназията, Красимира Цветкова и малката Краси. Цветкова яко движеше с Ашо Тодоров, сина на Станко, втория след вожда. Да оставим настрана факта, че Новата 70 година цялата осма гимназия се бе изсипала на улица “ Оборище.” Към един и половина двете Красимири кацнаха у Хари да доизкарат празника с нас, ние не се подведохме с тълпата. Всички са пияни и драйфат навсякъде, през смях ни казаха те.
Та в тази компания от момчетата бяхме аз, Хари и Стефан-чадото. И неговият баща бе из върховете. Сутрин се изреждахме да си правим дневен терен по къщите на бутилка вино- преди училище. Може това да ни е стимулирало, всички бяхме “ върха” като ученици. Само дето попушвахме, веднаж минах бързайки за час след пушкома покрай директорката. Казваше се Вачкова - учителка по литература и жена на главния прокурор на България. Беше много разбрана и готина. Любо, поне мини на по- качествени цигари, ужасно смърдиш. Че как да е иначе - “ Мелника” ухаеше отвратително.
Та да си дойдем на думата. С Ванев пристигнахме в Пловдив и веднага на лятната тераса на Тримонциум, пихме водка с половин люта чушка в чашата. Бе много изискано, за разлика от спането в една малка кухничка при негови познати.

Така дадох началото на мойте стопове.
След месец с Хари заминахме за Велико Търново.
По- безмислено пътуване не съм правил. Тръгнахме с една палатка, аз я бях осигурил.За сигурност. Някъде по средата на пътя вече разглеждахме поляните наоколо, ще нощуваме навън , си мислехме. Извадихме късмет , един вятър ни одуха на каросерията на една газка. Така по тъмно бяхме в Търново. Парите ни обаче бяха намалели. Витиня бяхме превалили с една Варшава, баща и малкия му син. На някакъв разклон ни стовари и ни поиска за бензин. Спомням си, че му дадохме 4 лева, много за онова време, бензина си го бе избил отвсякъде. Така че след като хапнахме в една кръчма в центъра се запътихме към гарата. Дремахме цяла нощ във влака, пристигнахме в София сутринта и аз отидох да си взема заплатата . Бях работил около двадесет дни като бояджия. Толкова дни бяха нужни на бригадира да се престраши да ме напъти културно за в къщи, явно стопа ми се отдаваше повече от четката с боя. Взех не лоши пари, бяхме във ваканция. Същия ден ме срещна Нелата от нашия клас. Тя бе голяма симпатяга, с най- късата пола от гимназията, а и имаше защо. Така хубаво ми завидя, че ми се дощя да я черпя някоя паста около кафе “Бразилия”, на Витошка. Там живееше тя , но не се престраших.

Най –голямата емоция в стопа бе на другата година. Вече завършвахме гимназия. За първи май десетина човека , преди всичко от нашия “ И “ клас се дигнахме за Търново. Пътувахме срещу първи май с влака , на гарата валя сняг на най- големите парцали, които съм виждал. В купето Емо Манев дънеше китарата, псуваше на всяка втора дума, “ копеле, ще си изкараме много гот” . Думата копеле не слизаше от устата му.
В Търново кацнахме сутринта в хотел Янтра, голям зор бе да ни настанят.Нямахме резервация. Втората вечер спахме в един апартамент, сега офисът на фирмата в която работя е на тридесет метра от него. Не го помня къде беше точно, освен че бе на партера.
От цялото прекарване вечерите бяха най- свежото нещо от уикенда. Първо “Света гора,” елитен ресторант за онова време. Сега е развалина. На хълма се качихме с Арсения, останалите се натовариха на такси. Изпуснаха много, хълмът е чудесен и сега. Ние пък из- тървахме местата около масата, снимката показва цялата група. Емо Манев, Красимир Марков, после Косьо, бе си довел маце. Веско Харизанов на първа линия, Кинчето и Гришата, Бижара със Гого артиста, разбира се. Тогава той се снимаше във филма “ Сбогом приятели” и бе много важен. На предна линия Нелата, с къса пола както винаги. Ние с Арса сме седнали зад едната страна, не ни пукаше обаче. На снимката го няма само Валентин Василев, той имаше род в Търново и бе закъснял.
Другата вечер в бара на хотел “ Етър “ профукахме всичките пари. Щяха да ни прибират двама татковци на някои от нас с две коли до София.
Бе неделя. Групата се сбогуваше , трябваше в понеделник да бъдем на даскал. Нещата за мен обаче се развиха другояче. Нямаше място в колата за един от нас, която дойде да ни вземе. Аз се жертвах, дадоха ми около лев, колкото струваше автобусния билет до селото, където бе другата кола. После щеше да е лесно.

Рейсът бе препълен, шофьорът не ме качи и аз останах в Търново с един лев, вече гладът ме гонеше яко. Мислих не повече от пет минути. Посоката бе Габрово, от там спасителния с роднините Казанлък. Вървял съм доста , около двадесет километра , вече ми стана ясно , че са ме изоставили. Знаеха, че нямам пари, но групата е по- силна от един, ще се оправи са си мислили.
Около четири часа след като тръгнах извадих късмет, стопът потръгна. В Габрово на автогарата бях около шест часа, свечеряваше се. Рейсът тръгваше в седем за Казанлък, но на сутринта. Бях съкрушен. Опитах се безуспешно да си продам скапания часовник. После пак на шосето. Този път чаках не повече от пет минути. Едно семейство със шкодичка ме взе. Бяха прали черги на “ Етъра”. Идваше ми да ги разцелувам.
В Казанлък си взех билет за Черганово- стотинки беше. После останалото за сандвич и лимонада, бях вече по- добре. След час вечерях при баба ми най-сладката манджа . Това е маслини с пресен лук. Чудесна е.
Та от тогава мойто прибиране от Търново до София нещо трудно става, така двадесет и пет години съм болярин. Май че вече съм по-малко софиянец, отколкото търновец.
Десетина дни преди казармата , началото на септември същата година заминах за морето. На автостоп и сам . Бях вече с немалък опит , а и сам е по- лесно. Хари ме извика на "Дружба" , чудесно ще е , оптимист както винаги . Имах тридесет лева в джоба , на Ботевградското ме качи след доста чакане камион за Пловдив . Какво пък , вместо при Хари ще отида в Созопол , Митко и тайфата от Лозенец бяха там. Бебо, Владо Томалевски и сестра му , цялата улица “ Елин Пелин “ се бе изселила на късно море. Тогава септември не бе толкова популярен , това му харесвахме на сезона . Спокойствието.
Още в началото на пътуването обаче този тип , дето въртеше геврека ме накара да съм нащрек . Спря на някаква малко площадче и накупи шоколод “ Крава “ и банички за цяла рота. Този не е със всичкия си , веднага му разбрах намеренията . При все , че и сега не са ми ясни как стоят нещата , а и не искам да ми се изяснят . Като не проби с покупките предложи да си наберем сини сливи от някаква градина до пътя . Аз му креснах не ща ти сливите и той малко се вразуми . Беше чак до Бургас , аз го излъгах , че съм решил да остана в Пловдив .Така се отървах от мазната му физиономия . Малко ме бе шубе , но с това приключи .

После замръкнах в Карнобат . Трябваше да спя в хотел . На сутринта една линейка стопирах до Бургас , още тайфата реанимираше в палатки на Харманите , когато ги събудих.
Созопол е готино място , но Хари е по- готин и на другата сутрин поех за Варна . Сега с нищо не си спомням това пътуване , значи е било перфектно.
Хари бе с майка си на почивна станция , аз се установих в лозята на Виница в една вила , не бе проблем разстоянието до плажа за мен. Цялата почивка изкарахме в бар “Каменното цвете “. Музиката на Криданс бе на висота там , ромът сруваше стотинки . Компанията бързо набъбна . Не липсваха и гаджета. Около Хари си е винаги така. И така дойде време да се прибирам . Бях си оставил няколко лева за влака до София . Нямаш проблеми със стопа , ми каза Хари . Първо превърнахме влаковия билет в ром . После той взе още десетина лева от майка си за мен , които също профукахме.

На сутринта тръгнах пак само със стотинки в джоба . Стопът ме изкара до Плевен .Това ми бе достатъчно. Целият път взех наведнъж, хласкайки главата си в таблото на вартбурга, с който се влачех цял ден . Толкова ми се спеше след дългата нощ, в която се редуваха рома с ритмите на рока. Моят приятел от осма гимназия, математика Зари бе от Плевен. След като си отпочинах ми купи билет за влака и така на 15 септември влязах в Спортната школа. Сигурен съм, че ако там имаше дисциплина “ Стоп “ нямаше да има по-добър от мен .